СТРЕЛАТА С МАРТЕНИЦАТА - ЛЕГЕНДА ОТ ЕДНО БЪЛГАРСКО СЕЛО В ПИРИН

снимка, СТРЕЛАТА С МАРТЕНИЦАТА - ЛЕГЕНДА ОТ ЕДНО БЪЛГАРСКО СЕЛО В ПИРИН

СТРЕЛАТА С МАРТЕНИЦАТА

ЛЕГЕНДА ОТ ЕДНО БЪЛГАРСКО СЕЛО В ПИРИН

 

Селото притихна. Отдолу идеха сеймени, а пронизващият звук на зурните и тъпаните нахлу в къщите като църна чума. Жените се разтичаха първи и свряха децата в стаичките под миндерите в кухните. Никой не говореше. Стари и млади се разбираха с очи, не им беше за първи път, нито щеше да е за последен тая черна орисия. Тук-там се чу приглушен кучешки лай, но стопаните бързо укротиха домашните си пазачи. Като шепот се разнесе между мъжете, че сеймените носят глава и питат на кого е син тоя душманин на султана. Първи стъпиха на заснежения път селяните от северната махала. По един, по двама, първо старците, после бащите. Постепенно се събра цялото село при първите къщи. Турците размахваха пушки и ятагани, подвикваха на стоящите отстрани и се смееха. Водачът им беше висок, добре сложен, яздеше черен кон с дълга грива и гъста опашка. Накичен като за сватба. Бавно, в някакъв тежък унес, българите вдигаха глави и поглеждаха към сеймените. Очите на хайдутина не бяха затворени, вперени сякаш в тях. Дълбоки очи като урвите под върховете, като вировете в реките. Планината се покри с мъгла, тежка мъгла, сива като вълча козина през декември.

- Да излезе майка му! – нареди билюкбашията. – Излез, излез дето си родила тоя хаймана, тоя върл разбойник. Като бесен вълк ни нападаше, бесен вълк от Пирина. Царството ще събаря, султан ли ще става, а? Излез, каза ни ходжата в долното село, че тука се е родил, че майка му тука живее.

Никой не помръдна, никой не отрони и звук, никой не отмести очи от отрязаната глава. Прокрадна се само леденият вятър между застиналите селяни и раздвижи косата на юнака. Сеймените потръпнаха, хайдутинът сякаш оживя, сякаш и очите му се раздвижиха, впиха поглед в тях.

- Ага – каза притеснен този до зурните. – Ага, може пък да се е заблудил ходжата. Да не е от това село.

- Млъкни, че ще ти изтръгна езика – викна билюкбашията – Излез, гяурко, или още глави ще отрежа, от старец до син.

Отстъпиха мъжете назад, опряха раменете си един до друг. Писна птица и планината повтори, и потрети плача ѝ. Минаха няколко мига като вечност и тогава се случи нещо, което и до днес старите жени разказват край огнището на Бъдни вечер. Като бяла самодива през скупчилите се, вцепенени от ужас хора, се провираше едно момиче – младото му лице светеше като слънце, но черните му очи, пълни със сълзи, гледаха и не виждаха. Застана пред отрязаната глава, свали шарената си забрадка и гъстата коса, сплетена на плитка, се изсипа като водата на планинската река до селото. Не откъсваше очи от юнака. Посегна и свали червения си фустан и плетените чорапи. Белите ѝ нозе, боси и нежни като снега в гората, заситниха хоро. Хоро без песен, песен без глас. Вдигна ръце и ръкавите  на ризата ѝ се надиплиха около раменете ѝ – крехки, нежни момински рамене. Хоро моминско, за този, когото обичаше, хоро невестинско, за този, на когото се беше врекла. От босите крака започнаха да се стичат струйки кръв, които обагряха снега, като че мартеници никнеха под тях. Водачът на сеймените усети, че жените отстъпват назад, защото мъжете започнаха да вдигат глави, а очите им бяха гневни. Като прииждаща неукротима вода започнаха да пристъпят напред.   

- Спри да играеш! Спри! – изкрещя турчинът към момичето, а то го погледна и се усмихна с невинна по детски усмивка, но тя му се стори като ледено острие, което прободе сърцето му. Той разтърси глава сякаш да прогони черните си мисли.

- Спри, че ще... - Билюкбашията не довърши, а хвана револвера. Българчето се полюшна и застана пред коня му и още по-бързо заситни, а кървите от нозете му направиха локва пред копитата на животното.

Поганецът извади оръжието и стреля. Куршумът уцели сърцето на девойката и тя политна в последните си стъпки от хорото. На гърдите ѝ кръвта аленееше като слънце в бяла пустиня. Краката ѝ се подгънаха и падна на снега. Бяло и кърваво – българската мартеница, българската шевица на този проклет робски живот.

- Зурните и тъпаните да свирят! – кресна водача на сеймените. – Свирете!

Но гласът му не беше на билюкбашия, а на страха, сковал гърлото му.

Забиха тъпаните, писнаха зурните и разкъсаха мъглата. Планината забуча като вихър, който отнася всичко по пътя си.

- Стрелата, стрелата, стрелата. – чу се вопъл сред смазаните от болка хора.

- Стрелата, стрелата, стрелата.

Все по-силно звучаха обединените в мъката си гласове.

Откъм гората, обградила селото сякаш в прегръдка,  се чу свистене. И в този миг поганецът подскочи, конят му вдигна предните си крака, хвърли водача си и побягна като луд по пътя, от който бяха дошли. Всички застинаха стъписани. Замлъкнаха тъпаните и зурните, сеймени и българи гледаха гърдите на турчина. Сърцето му беше пронизано от стрела, а на стрелата имаше навити бял и червен вълнен конец. Сеймените хвърлиха зурните и тъпаните и побягнаха подивели по леда към долината.

Оттогава турчин не стъпнал в селото. От ухо на ухо се предавала мълвата, че то било прокълнато, в планината имало джин, който убивал със стрели с бял и червен конец всеки, който посегнел на българи.

П.С. Оттогава е и песента „Отдолу идат сеймени, сеймени бюлюкбашии“.

 

Автор: Ния Лазарова

Кратък линк:
Етикети:
снимка на vodaObsnv

още Блог статии

Банер за Родители

Банер съвети за родители

Абонамент

Банер Марихуана

Банер Марихуана

Бързи въпроси

Имате въпроси за Марихуаната. Задайте ги тук! 

Защитен е този който е информиран. Но не всяка информация може да те защити.
Доверете се на професионалистите на ОбСНВ - Благоевград.